Без деца на 52: Колко ли мило би било да те наричат „татко”

Преди няколко години бях на гости на приятел, който има две дъщери – новородена и двегодишно момиченце. Замисляйки се за живота си като баща, ми каза, че чувства, че ги обича толкова много, че „би поел куршум заради тях”. Подсмърчах през цялото време, докато се прибирах. Само ако можех и аз да почувствам силно това същото. И ето ме сега тук, мъж, който би се радвал да има дете, чудещ се как позволих това да се случи.

Някои хора казват: „При мъжете е различно. Нямате биологичен часовник.” И това горе-долу слага край на разговора. Като 52-годишен мъж дали бих могъл да знам нещо за мъката на жените, които жадуват да имат дете? В крайна сметка биологичният часовник е факт за жени – теоретично аз бих могъл да имам дете и на 70.

Проблемът е, че това „при мъжете е различно” се превежда като „за мъжете е по-лесно” и това е една малка стъпка към „не можеш да разбереш какво ни е на нас”.

А оттук насетне разговорът за това какво е да нямаш дете се изолира основно от преживяването на жените: те скърбят за децата, които жадуват да имат, а мъжете – не. Може би е вярно – не твърдя, че съм заобиколен от мъже, които говорят за това. Струва ми се, че по-голямата част не говорят за това.

Не съм сигурен какво ми е позволено да чувствам и как това се различава от начина, по който всъщност се чувствам. Различно ли тъгуват мъжете от жените заради това, че нямат деца? Ако да, как по-точно? Има ли значение?

Ежедневни срещи ми напомнят как нямам. Дори тази сутрин, като се прибирах от магазина, видях съседката пред вратата на нашия блок. Сградата ни е ориентирана с гръб към улицата и има градина с жив плет. Тя стоеше там с двете си малки деца, момченце и момиченце, взирайки се с любопитство в перлените нишки на една паяжина, опъната между ниските клони на единия храст.

Казах „Добро утро” на майка им, след това и на тях. Клекнах, за да се присъединя към изумлението им и се съгласих с майка им, че вероятно мама-паяк си почива след тежка работа и не трябва да я безпокоим. Гледах личицата им, бузките им, светещи като розови венчелистчета, пълни с изумление от гледката. Прекрасно.

Да пазаруваш също не е лесно. Любезно стоя встрани, когато изтормозеното четиричленно семейство минава, опитвайки се да овладее количките, покупките и неизчерпаемата енергия на децата си да търчат насам-натам. Тогава се чувствам по-ниско в социалната стълбица.

Въпреки че обичам работата си и се радвам на добри приятелства, имам чувството, че не съм пълноценен член на обществото – неженен мъж без деца. Не мога да взема участие в данданията покрай училищата, сополивите носове и срещите за игра. Аз съм отвън и гледам вътре.

Как да се освободя от тези чувства? Лесно е само да се разсея с нещо. Струва ми се, че най-осезаемият слой от чувства са съжалението – протестирам пред себе си заради шансовете, които съм пропуснал, и тъгата за хората, които съм наранил. Няма как да не си припомням моменти от живота си, за които ми се ще да са се случили по различен начин. Ужасно болезнени са.

Онази вечер преди шест години, когато само за един час успях да наговоря всички грешни неща на правилната жена, точно защото беше правилната жена. Не мога да понеса да имам това, което най-много искам. Затова унищожих нещо, за което наистина копнеех.  

Само няколко дни по-късно тя срещна друг и след две години вече бяха женени. Сега имат дете. Иска ми се да не го знаех. Но го знам. Момиченце. И не мога да спра да се чудя какво ли щеше да е, ако това малко момиченце беше моето малко момиченце.

Какво, ако то имаше моите очи? Моята усмивка? Какво ли е да гледаш малките им маниери, начина, по който правят всичко, по който се движат, говорят, смеят се, играят, и това да ни напомня за нас самите? Разбира се, би могла да има и очите на любимата ми жена. И каква радост би било това – да видя в лицето на детето ни нашата любов; да дам на този свят красиво дете, което е наше – дете, което ще порасне самостоятелна личност, но ще е произлязло от това, което сме ние.

Затова друга част от моята тъга произлиза от липсата – страхът, че никога няма да изпитам тези специални радости; че никога няма да чуя синът или дъщеря ми да ми казва „татко”. Колко мило би било да чуя тази дума от устата на малкото си момиченце или на малкия си син. Да ги видя как прохождат, да ги успокоявам, когато плачат, да ги завивам вечер преди лягане и да им чета приказки. Да ги целувам за лека нощ и да съм до тях, когато светът им идва в повече. Все още би могло да се случи.

Но ми се струва все по-малко вероятно с всяка отминаваща година. И само защото на теория все още мога да стана баща, не означава, че не чувствам загубата на всички тези можеше-да-бъде. А и освен това, с минаването на годините, ще имам ли енергията, ако все пак се случи?

Какво да кажа на онези родители, които може да ми заявят: „Този човек няма представа. Изобщо има ли идея колко е трудно да си родител?”

Не. Нямам. Не знам какво е да си недоспал през последните десет години. Да бъдеш изтощен и пребит и да нямаш време за себе си. Да се чувстваш затъпял, четейки една и съща приказка за 20-и път. Не, не разбирам тези неща. Но знам какво значи да се чувстваш непълноценно. Да си създаден с цел, която не можеш да изпълниш.

Може би никога няма да узная дали ще мога да понеса изтощението и саможертвата, които бащинството изисква, но много бих искал да опитам, точно защото това е единственият начин, по който мога да изразя нещо съществено, свързано с това кой съм. Не е само това, че искам да стана баща. Имам чувството, че съм създаден да бъда баща. И понеже нямам дете, тъжно е да го призная, но по някакъв начин не се чувствам пълноценно като мъж.

Понякога обаче ме канят в клуба. 4-годишният Арчи дойде заедно с майка си Маги на събиране с приятели вчера. Разбира се, той не толкова „дойде”, колкото „избухна” през вратата. „Тук съм!”, извика, докато тичаше по коридора.

Докато ние, възрастните си разменяхме усмивки, Арчи извади поне десет подбрани плюшени играчки, включително пингвин, лъв, жираф и хипопотам, и ги разпростря по пода в хола, където си организира лагер – игрална база, от която да прави набези с детска енергия към кухнята.

Под мишница носеше розов тиранозавър рекс, вероятно прекалено голям и прекалено страшен за която и да е торба. Веднага щом можах, сервирах храна и отидох да си играя с него. Щом се съгласихме, че Капитан Америка е най-готиният супергерой, станахме стабилни приятели за деня, и строежите с лего и войните с плюшени играчки можеха да започнат.

По-късно, когато отидохме в местното кафене за чай и торта, той ме хвана за ръка. За много родители това си е нещо обичайно – да чувстват малка ръка, плътно вплетена между пръстите на възрастен – но за мен беше нещо специално. С майка му правихме фъррр на едно, две, три, докато ръцете ни се измориха. Това беше следобед, изпълнен с малките радости на това да прекарваш време с малко момченце, докато си проправя път в живота.

И след това те си отидоха вкъщи.

Деклан Фицсаймънс